полуусмихнато

До новото вкъщи има училище. Всеки ден в 9:34 ме будят викове от ученици, излезли в голямо междучасие. Понякога като се прибирам от лекции ги виждам как се прибират. Но обикновено по това време съм на лекции или нещо подобно.
Днес като ходих до магазина ги видях да се прибират. Стана ми много сладко. Сетих се за когато ние се прибирахме така - рано-рано (според сегашните ми разбирания), с огромните раници, на тумби, слизахме от баира. Печеше слънце, хилихме се и си говорихме глупости, бъзикахме се, разказвахме си вицове и така нататък. Мисля, че беше някакъв ритуал да отиваме на училище през пазара и по стълбите и да се връщаме през къщите и църквата и пътьом да сгъваме по един сандвич от барчето. Та тези, сегашните, са същите. Пак пече слънце. Пак е шумно покрай тях. Пак се хилят и говорят глупости, и разбира се, кой по какво има шестица. Пак момичетата ходят с голи рамене, когато далеч не му е времето за това. Пак се делят на тумби, обикновено разделени по пол и възраст. Е, моите съученици не си говореха на "бате" и компютърните игри, които обсъждаха, бяха далеч по-дървени, но разликите не са чак толкова много.
Стана ми мило. Усмихнах се. Сетих се за себе си тогава. "Колко глупава съм била!" - определено е първата ми мисъл. Но беше много сладко. Връщам се и си спомням разни неща, и гледам хлапетата, само с няколко години по-малки от мен, които ще се разхождат цял ден, нищо че утре имат контролно, или ще обсъждат с коя фльорца ходи еди-кой си, или колко е тъпа госпожа X, дето ми писа отсъствие във вторник, или ще отидат да ритат мач, или да гледат филм и да се тъпчат с нискобюджетни закуски, но преди това тайно ще се скрият да изпушат по една цигара. И пече слънце.
Чувствам се като пенсионерка, че намирам толкова голяма разлика между тях и себе си. Но отново се случва нещо, което съм писала - I see me four years ago.
И като се наям, понеже утре имам тест по агенционна, ще си взема учебника и ще седна в двора на училището да уча.
Защото е топло и има слънце.

Оправдание

Откакто почнах да се ровя в учебници по граматика, съм станала много важна и много проницателна.
Дисекция на думите, един вид.
И дисектирайки, стигнах до следния извод.
Думата "ЛЕД" се съдържа в думата "ПОГЛЕД".
Колко удобно, не мислиш ли?

Защото

Нуша рече да пиша в блога защо пиша в блога. А каквото Нуша рече, аз го уважавам.

Блогът беше създаден, и все още си е, извън разни блог общества, без да публикува много представителна информация и така нататък. Така че ми е странно, когато бивам тагвана в разни работи. Не че не отговарям, но... this place isn't exactly what you would call public.

Идеята беше подхвърлена през далечната 2006 г. Седяхме на една кръгла маса (до нея де, не отгоре) с една тогава приятелка в едно симпатично кафе в родния ми град и нищихме каквото има за нищене. Тя повтори около 20 пъти изречението "Трябва да си направиш блог". Не знаех защо трябва. Нямах нищо за казване и бях ужасена от идеята, че някой може да прочете глупостите, които тогава драсках по листи от тетрадка, и които, както се оказа по-късно, изобщо не бяха нищо особено. Та тя хвана една носна кърпичка и черен тънкописец и с красиви букви ми написа собствения си блог, както и "www.blogger.com". Доскоро още я пазех. Малко след това си направих блог, като някакъв tribute към нея, точно това беше и времето, когато тя спря да поддържа нейния, така че едва ли е надничала тук.

Който е идвал тук, вероятно забелязва, че наскоро изтрих абсолютно всичко от него. Беше се събрало твърде много - 100 и кусур поста, а смисъл от тях - никакъв. Не са тази, която съм в момента.

Никога не съм имала концепция какво по дяволите да пиша тук. Тук се пише, когато имам нещо за казване, не към определен човек, а ей така, някакво мое изкрещяване. Избивам доста често на поезия, или поне ми се ще да изглеждам по-художествена, но това... мисля че е извън моя контрол.

За поддържането на този блог си има една-единствена причина: имам нужда да споделям с някого, когато близките ми не са покрай мен, а вариантът да си пиша нещо по листчета и дневници никак не ми допада, понеже няма как да кажеш нещо, ако няма кой да те чуе.

Затова си пиша тук. Не че смятам, че съм допринесла кой знае колко с нещо в нечий личен живот, но пък като знам аз през колко блогове прелитам незабелязано, кой знае, може би написаното от мен резонира някъде.

Фрагментарна съм и едва ли може да се направи по-сериозен психологически анализ на база написаното от мен. Фрагментарна съм и във всяко друго нещо в живота си. Замерям монитора с думи, но май е по-добре, когато истериите и депресиите ми минават пред екрана (или с химикал в ръка, for that matter), вместо да са щурм в нечие сърце.

Нямам нещо конкретно за казване. Някакви мои мисли. Казвали са ми, че пиша добре. Наскоро ми казаха "трябва да те четат". Аз не приемам така нещата, защото не се смятам за гений (това е нещо от сорта на да ви аплодират за това, че сте хвърлили боклука, например), но кой знае.

Умишлено не вкарвам информация за себе си, защото не искам да свързват писаното от мен с реалната личност Аз. Настръхвам от мисълта, че някой може да надникне в света ми. Парадоксално е - отворен е за сульо и пульо, но за най-близките ми - не. На двама души съм дала линк. На останалите си приятели споменавам - "ми да, пиша си в един сайт, ама няма да ти кажа кой е." Понякога правя самолетчета от това, което пиша, и ги пращам през прозорците на някакви хора. Друг път нямам нужда от подобно нещо. Или пък прозорчетата са затворени и на самолетчетата носът се смачква. Затова.

Резонен е въпросът "Защо пишеш?". Но това е все едно да ме питат защо дишам - откъде да знам, просто си го правя, и нещо ми подсказва, че ако спра, няма да мога да живея както трябва.

Това между другото е първият по-"публичен" пост изобщо в историята на блога. (сигурно и него ще го изтрия по някое време). Ако сте се чудили за името на сайта - половин час измислях какво ли не, системата все го отхвърляше и накрая имах сили само да кажа "аре стига де".

Толкова.

well...

I've just found out that...

Heart consists of two things: he and art - the only two things that matter in my life.

Damn you, Nora

Харесваш ли Нора Джоунс, ме пита,
ами да, казвам, малко,
а ти?
Да, казва, понякога.
И ето, една година по-късно,
след репликата „Ти го обичаш”
вали сняг,
вървя забързано по кални плочки,
слизам по стръмни стълби.
Срещу мен човек говори
за продукция, постпродукция,
за сценарии и договори,
за пари, а свири Нора Джоунс,
а аз се давя в бялото студио
(никакво черно – къде е балансът?)
и пее Нора Джоунс, а на мен ми говорят за пари,
погледът ми е вперен неясно къде,
а музиката ме дави,
не чувам, не виждам.
Какви графици и дивелъпмънти, когато компютърът свири Нора Джоунс?
А аз си мислех, че е само в сърцето ми.

P.S.
Така и не можах да разбера
защо толкова обичам джаз.